Първият изстрел премина над главата му, но с втория успя да го свалиш... тя се опита да се покрие, но нея успя да я свалиш от първия път.

Настана хаос, останалите се разбягаха, всеки се опитваше да се спаси сам без да го е грижа за останалите, но ти беше непоколебим – един по един падаха, защото нямаше къде да се скрият...

Отне ти 15 минути и едно презареждане, за да се справиш с тях... олекна ти. Усмихна се, седна на земята, остави снайпера и отпи от бирата, още беше студена. Освежи те. Най-накрая усети спокойствие, което ти беше липсвало през последните месеци.

Вятърът леко ти подсвирваше, а слънцето огряваше сградите. Беше сряда, не че е от значение, за теб нищо вече нямаше значение...

Чу сирените, учуди се, че толкова се забавиха, във всичките ти варианти те идваха значително по-бързо, но и това не беше от значение... във въздуха летеше хеликоптер, който се приближаваше към теб. „Явно съм важен”, помисли си...

Линейките се прескачаха с полицейските коли, само не ти стана ясно, защо и пожарната е тук, но пък ти беше приятно цялото това внимание.

„На земята веднага, ръцете зад тила...” развикаха се по теб. Ти се изправи с още по-голяма усмивка, „На земята казах”, крещеше униформеният, но в твоя план той не фигурираше.

Надигна се леко, пресегна се за снайпера, който лежеше до теб, когато усети прорязващ удар в гръдния кош... залюля се, но направи повторен опит да вдигнеш оръжието си, последваха още няколко пробождащи удара... легна на земята ... малки локвички кръв се появиха около теб и те обгръщаха в топла прегръдка

Над главата ти се появиха много изпотени лица, които не знаеха какво да правят с теб. Ти им се усмихна, затвори очи и ги остави да се оправят както намерят за добре, все пак беше сряда ...