- Имате ли огънче?
- Не!
- Защо?
- Не пуша, а и да пушех нямаше да ви дам...
Такъв беше поредният безумен разговор случващ се до мен в бара. Не знам дали аз привличах шизофрениците или бях един от тях, не знам дали аз водех този разговор, или просто го чувах, не знам какво се случваше около мен... знам само, че уискито ми свършваше, а заедно с него и парите. От кога съм тук? Какво всъщност правя, с кой съм и има ли цел пребиваването ми? Не знам! Никой не знае, но май по-лошото е, че никой не се интересува. От уредбата звучаха Оейзис, което означава, че идвам тук често, защото това е моята банда, барманът ми сипваше поредното уиски, което означава, че ме познава, защото мразя да си поръчвам, бях сам на бара, което означава, че и барът ме познава, защото мразех компаниите... но тогава какъв бе проблемът? Жена? Те ли са в дъното на всичко или на нас ни е изгодно да е така, изгодно ни е да оправдаваме пиянството си с жени, удобно ни е оправдаваме закъсненията си с тях, удобно ни е да изневеряваме с други като тях... абе удобно ни е да са около нас и ние около тях, тогава какъв е проблемът? Имам ли такъв? Чувствам ли се уморен или това е от алкохолът? Чувствам ли се предаден или това е от самотата... чувствам ли нещо изобщо или съм се превърнал в поредния безчувствен самотник на бара...
Тя се движеше бавно, бях я забелязал още преди да влезе в бара, бях я фиксирал от момента, в който прекрачи прага на заведението. Краката и бяха дълги и добре поддържани, бяха гладки. Беше с къса пола, за да подчертае онова което имаше, деколтето й беше голямо, също както и гърдите под него , очите й играеха из бара и търсеха нещо. Бяха красиви, тя беше красива и го знаеше, знаеше че всички погледи са насочени към нея и знаеше как да се държи в такива моменти. Аз знаех, че е само въпрос на време да дойде при мен, защото само до мен имаше място. Усмихна ми се и седна, поръча си мартини, запали цигара и се загледа... не ме вълнуваше. Не исках да знам как се казва, от къде е, на колко е и какво прави в моя бар до мен. Не исках да си говоря с никой, а още по-малко с непозната жена, пък била тя и красива... Времето минаваше, а дамата с мартинито ставаше все по-нервна. Започна неспокойно да се върти на стола и да се оглежда във всички посоки. От целия бар който я заглеждаше тя реши да седне до мъж който не й обръща внимание. И това ако не е късмет…
Барманът ми наливаше поредното уиски, отдавна бях свършил парите, но и отдавна беше спряло да ме вълнува. Все някак щях да си платя, ако не утре, то другата седмица или когато намеря пари. Момичето от по рано се беше преориентирала към компанията в дъното и смехът и огласяваше бара. Аз си бях добре, пиянството винаги ми се отразява добре, избистря ми мозъка и спирам да се натоварвам, спирам да мисля, а какво по-хубаво от това да си безтегловен?!
Не я чух да приближава до мен и не знаех, че седи и ме гледа... говореше ми нещо, но аз не я чувах, бях си в моя свят, а там нямаше място за друг, не и днес, не и в този момент. Единственото което чух бе: „Имате ли огънче”, на което механично отговорих: „Не” и добавих „Не пуша, а и да пушех нямаше да ви дам” ...
