Очите му бяха кръвясали в ръцете си държеше кухненския нож, който отразяваше лъчите на слънцето право в лицето ми, говорът му беше забавен и неясен, трябваха му пари, но аз нямах или по – скоро бях отказал да му дам. Ударите, които понесох бяха примесени с ругатни, миризма на алкохол, и нечиста плът. Болеше ме, но болката се търпеше, мислите ми течяха по – бързо от възможността да ги осмисля. Исках да върна времето назад, да му дам тези скапани 2 лева и да ми се размине и този път, да не мисля за него до утрешния ден когато пак ще го видя пред вратата ми, или пред блока, или пред кафенето... абе сигурно е, че ще го видя, ако не утре, то в други ден. Или по други ден...

Познавах го още от малък. Съседът ми от горния етаж не беше от най – нормалните, но се стремях да не му се пречкам, няколко пъти му давах пари назаем, които не очаквах да върне. В кафенето беше известен с прякора Майкъл Капустин и беше сутрешната атракция с „кафето” си от 100 гр. водка и една бира. По лицето му винаги имаше рани от падания и сбивания, но хората се правеха, че не ги забелязват или по – скоро не искаха да ги забелязват. Беше спокоен и тих човек, освен редкия му смях придружен със силна кашлица и поръчките му за “още едно от моето”, гласът му рядко се чуваше в кафенето. Обикновено седеше на бара загледан в канала за мода и по изражението на лицето му изглеждаше, че това е което иска  - спокойствие, пиене и жени. Спокойствието го получаваше тук, жените, макар и само на екран пак ги имаше, докато парите бяха дефицит. Трудно ги намираше и на вересия отдавна бяха спрели да му дават.

В деня, в който ми се зазвъня на вратата “на пожар”, беше от онези дни, за които не искаш да си спомняш. Всичко изглеждаше нормално до момента, в който не отворих вратата и не видях онези червени очи, онзи жаден и болен поглед, онова изражение, което ме накара да настръхна и тихо да промълвя “какво има сега Краси”... трябваше да му ги дам онези скапани 2 лева, но устата ми сама отговори без мое нареждане “съжалявам днес нямам”... след това споменът ми се губи, ударът беше тежък и добре премерен. Събудих се от блясъка на нож, който кръжеше около мен и викове, които не разбирах или по – скоро не исках да разбирам.

“Най – важно в критична ситуация е да се държите спокойно, да не го дразните и да излъчвате готовност да изпълните всяко негово желание...”. Сетих се за тези думи прочетени в Playboy, но колкото и да се опитвах да съм спокоен треперещият ми глас ме издаваше и единственото нещо което можех спокойно да направа беше да се насера от страх. Не го дразнех и бях готов да изпълнявам всичко което поиска, но той вече не искаше нищо от мен. Бях му отказал 2 лева, сега и 200 да му дам , нещата щяха да си останат така. Опитвах се да следвам статията от списанието, говорех му тихо, движенията ми бяха бавни, не само защото така бях чел, но и защото от болката трудно се движех. А и страхът може така да те скове, че единственото за което мислиш е как да не мърдаш.

Затворих си очите и исках да заспя и да се събудя от този кошмар. Кълнях се, че всеки път като го виждам ще му давам не по 2 а по 20 лева. Молитвите ми към Бог бяха чисти, исках си живота, страх ме беше така както никога не съм представял, че ще ме е страх...

Чух гласа на майка ми “Ради да не си болен”, отворих очите си, погледнах към тавана и заплаках. Бях се напикал в леглото си, но не ме беше срам от това. Кожата ми беше станала твърда като шкурка, а майка ми седеше и недоумяваше какво е станало. “Само един сън, било е кошмар...” не я слушах или по – скоро не исках да я слушам. Помъчих се да стана, но главата ми беше като котва, която не иска да бъде поместена, толкова много неща се бяха случили там вътре в нея и сега имах чувството, че ще се пръсне!

Не разказах на никой за съня си, казах им че не го помня, смотолевих нещо от сорта на “абе май щях да умра” и с това се приключи. Остана ми само горчивото преживяване и страха когато си лягах. Сетих се за думите на Стамболийски – “по добре ужасен край, отколкото безкраен ужас”, но си помислих, че ужасът ми не е толкова страшен, какао толкова – един сън!

Кафенето пак беше пълно с обичайните заподозрени, спореше се пак и пак за едни и същи неща като кой е по – добър Мартин или Бербо. Той влезна тихо както винаги, повечето не го забелязаха или по – скоро не искаха да го забележат, седна си на своето място с идеална гледка към телевизора и си поръча своето кафе – 100 гр. водка и една бира. “Взе ли пари Краси?”, попита барманчето. Съседът ми смотолеви нещо като да ама ще ти платя довечера, но не това искаше на чуе момчето зад бара “не става бе нали ти казах карат ми се шефовете”. Краси се огледа, погледът му беше се така празен и болен. Видя ме, усмихна се и дойде – “абе да имаш два лева да ми дадеш?”

-         Нямам Краси, днес нямам...